Този наш голям поет и писател написа „ПОД ИГОТО”, „Епопея на забравените” и още много стихове, разкази, романи и повести в интерес на руските ни „Освободители”! Само малко имаше за българите, които доведоха руснаците в България! Имаше малко за Паисий и Левски, за Х. Димитър и Ботев, за Априлци и Бенковски и за още много БЪЛГАРИ, които не искаха турците да дойдат в нашата Родина. Нямаше нищо за петте дружини на Шипка хвърлени на най достъпното място на върха. Тези наши големи БЪЛГАРИ, които не искаха дядо Иван да дойде в България. Те искаха сами да освободят нашата Родина, а не това което донесе това поробване, което и до днес разделя България на три части /Северна България, Румелия и Македония/ и на два народа /българи и руснаци/.

Този наш огромен книжовник беше такъв до 1913година /хиляда деветстотин и тринадесета/, когато той написа най-българското стихотворение „Аз съм българче!” По силно от това четиристишие едва ли има, а няма и да има в бъдещето ни творчество! От къде му дойде това стихотворения, което го прави незаменим в нашата литература. Явно той е голям българин именуван като НАРОДЕН! Това стихотворение е забравено от българската литература, които или се самоубиват или напускат нашата мила Родина. Няма го и в учебниците на Вазов.

Аз съм българче!

Аз съм българче, обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам-
първа радост е за мене.

Аз съм българче и силна
майка мене е родила
с хубости блага обилна
е Родината ни мила.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
1913година

Идва 1916 година /хиляда деветстотин и шестнадесета година/, когато той изригва най новото си стихотворение „На руските воини!”. Когато ген. Иван Колев-к-р на п-ва конна дивизия гонеше руските казаци из Добруджа, та чак до Букурещ. Какво търсеха нашите „освободители” в България, се питам? Нали ни освободиха-разединиха, а сега защо са отново на Балканите?

На руските воини

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и китки…
но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгърнем?

О. руси? Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви лик поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко-
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим /не крия:
обича ви още народа/:
но любим и своята свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и с близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам и за нея
като нас да живейте и мрете!
1916г.